Така наричахме татко ние двамата с брат ми Кин – „Фадъра“. А той ни наричаше „татко-братко“ или „Кинчо птичката и орличката“ и „Стефан сърната“. По-късно, когато се ожених за Таня, Фадъра в началото я наричаше „снашица– душица“. После добавяше: „ако пари при пари отиват, тъй като ние нямаме пари, при нас е: красота при красота отива!“ Наистина, понякога ни казваше на нас с брат ми: „Съюзници на мойте врагове.“ Не му беше лесно: самотен баща, отглеждащ сам двамата си сина и немощната си майка (тя много се страхуваше за него и често се молеше Бог да го запази). 

Понякога се питам: дали Радой не се движеше ужасно бързо между нас? Дали разбирахме достатъчно неговата жажда за внимание, дали успяхме да

вземем и частица от това, което носеше? Да вземем и съхраним, както сирачетата от интерната в Локорско са си правили съкровища от станиолчето на

шоколад. Спираше се да говори с всеки; неговата мисъл изпреварваше времето, събитията и поставяше на мястото им слугите на мухлясалото време.

Поведението му даваше невероятна храна на сеирджиите. Той беше постояннодействащ вулкан на неочаквани идеи. Днес, когато го няма, можем да го открием единствено в написаното от него. Всички, които го познаваха, са изпитали и могат да разкажат за неповторимата атмосфера, която той създаваше дори в най-обикновените житейски ситуации. Владееше словото така, че го караше да се материализира.

При освещаването на паметната плоча пред дома на поета отец Лука каза: „Радой Ралин е къс самородно злато и не са честити тези които не са го познавали.“ Тази книга е докосване до Радой в цялата му пълнота!