Всяко човешко същество копнее за свобода. Но умът се съпротивлява на свободата: тя е негова антитеза. Той се е развил, за да отговори на дълбоко заложената необходимост от сигурност, гаранции, предвидимост и контрол. Постигането им обаче е много по-трудно от създаването на илюзия за тях.  

Ние сами сме се изолирали от преживяванията, замествайки реалността с интерпретация за нея. Изобретили сме базисни лъжи относно това какъв трябва или не трябва да е животът, какъв (не) е всъщност – и всичко това въз основа на втълпени ни от други критерии, за които не може да се говори... Компенсираме отегчението си от живота и дълбокото усещане, че нещо ни липсва – а именно неподправените, реални и питателни за душата преживявания – с френетична, компулсивна употреба на храна, алкохол и наркотици. Чрез тях се опитваме да постигнем временно облекчение от затворническия живот между бетонните стени, които собственият ни ум е изградил.  

Всички знаят интуитивно, че морализаторските предписания и правилата за добро поведение на религията нямат нищо общо с духовното преживяване, върху което е основана. Как трябва да се държим е въпрос, за който няма готов отговор. Евентуалното доближаване би била идеята да живеем със стръв и охота, пък да видим какво ще стане. Създаваме си правила и ги пробутваме на околните, на децата и близките си, главно за да подсигурим самите себе си.

Ако успеете да направите разграничението между съществото и ума, то ще сте схванали най-важното за радикалната честност. Съществото забелязва. Умът мисли. Радикална честност означава просто да предаваме на другите, да съобщаваме това, което забелязва съществото. 

От автора

♦  ♦  ♦

Д-р Брад Блантън (1940) е известен американски психолог, обучавал се в школата на Фриц Пърлс – основателят на гещалт психологията. Лектор и автор на няколко книги – най-известната, от които е Радикална честност, името на Блантън се ползва с авторитет в Американска психиатрична асоциация, както и в Американската психологична асоциация. Двукратен независим кандидат е в Камарата на представителите на американския Сенат.

Откъс от книгата

Въведение

Аз съм на шейсет и четири години. Работил съм като психотерапевт във Вашингтон, окръг Колумбия, в продължение на 30 години. Хората идват в кабинета ми и ми плащат, за да им обърна внимание и да им помогна както мога. Притежавам известни умения да съдействам на хората в стремежа им животът им да потръгне. Ето какво съм научил: Всички ние лъжем като за световно. Това изсмуква жизнените ни сили. Това е главната причина за стреса, който преживяват хората. Накратко: лъгането ни вижда сметката.
Най-смъртоносното лъгане е премълчаването на нещата, или скриването на информация от човек, на когото мислим, че тя ще се отрази неблагоприятно. Най-тежките психологически заболявания са резултат от този тип лъжа. Психологическото оздравяване е възможно единствено при наличието на свободата – когато престанем да таим нещо в себе си. Пазенето на тайни и потулването на факти пред другите е капан. Юношите прекарват по-голяма част от времето си в игра на тази криеница. Колкото по-добри сте били като юноши в умението да минавате между капките с тази игра, толкова по-трудно става да пораснете по-късно в живота. „Важните“ тайни и всичките кроежи и мислене, свързани с тях, са пълни глупотевини. Умът е затвор, изграден от глупотевини. Тази книга проследява как построяваме глупашкия затвор на ума и показва как да избягаме от него. Това е наръчник за свобода. Когато спестяваме неща, когато не казваме на другите какво чувстваме или мислим, оставаме заключени в този затвор. Колкото по-дълго време прекарваме там, толкова по-бързо западаме. Образно казано или ще избягаме от този затвор, или ще умрем в него. Спасението е в това, да се научим да казваме истината.
Повечето ми клиенти са на възраст между 20 и 65 години; те са депресирани, постоянно разтревожени от нещо, гневни, с изхабени нерви или – в най-лошия случай – комбинация от всички тези неща. Работя с държавни служители, адвокати, бизнесмени, журналисти и други пубери, пораснали на години, но не и психически. Всички те са със свръх критични умове, които не спират да оценяват, укоряват и критикуват себе си или пък да морализаторстват по отношение на околните. Моята работа се изразява в това да облекча тяхното страдание – главно страданието, причинено от липсата на жизнени сили. Да си ходещ мъртвец е форма на страдание с нисък, постоянен интензитет. Тя е резултат от това, че непрестанно сме нащрек, в отбранителна позиция срещу някакви въображаеми по-големи опасности. По-големите опасности, които си представяме, са основани на наши спомени как някога сме били наранявани. Много от нас са се научили като деца, че да си истински жив е лошо и човек бива наранен, когато си позволява този лукс. Ето защо сме потиснали своята жизненост: отчасти като форма на защита срещу възрастните, отчасти напук на тях. Потискането на собствената ни жизненост е била за нас начина да скрием, че сме живи, а нашият живот невинаги отговаря на това, което се смята за приемливо, за правилно... Единственото, което сме могли да направим, е да запазим сочната си, напираща жизненост в тайна.

Пътят, който трябва да следваме, за да се справим със страданието на безжизнеността, ще ни отведе първо до по-голямо страдание. Например, ако сте потискали жизнеността си дълго време, за да не изпитвате гняв, силният гняв ще ви се стори по-лошо преживяване от безжизнеността. Ала единствено готовността ви да се почувствате по-зле ще ви позволи да се чувствате по-добре. Съвсем нормално е да ви е трудно, да ви е срам и да се опитвате да се пазите и внимателно да си спестявате болката.
Както телесните заболявания, така и упоритите нежелани емоционални състояния си отиват, когато човекът научи нещо – например да се откажеш от претенциите си светът, включително и ти, да са по-различни от това, което са. Терапията приключва, когато клиентът престане постоянно да изисква другите да са по-различни от това, което са, когато прости на себе си, родителите си и други близки хора, вземе живота си в свои ръце и поеме отговорност за това.