Мишел Фуко е сред най-бляскавитe мислители на съвремието, сред най-влиятелните, чиито изследвания вдъхновяват безброй изследователи по цял свят и го превръщат в един от най-цитираните хуманитарни учени на всички времена. Но и сред най-предизвикателните!

В прочутата си поредица „История на сексуалността“, която може да бъде мислена като обширно изследване върху „генеалогията на желаещия човек“, Фуко предлага етически и политически тези, които са вдъхновяващи (и вълнуващи) и в полето на историята, и в полето на настоящето. Но пределното предизвикателство на поредицата е именно неотдавнашната сензация: публикуването, 34 години след смъртта на автора, на четвъртия и последен том от поредицата, „Признанията на плътта“, изваден от архивите на автора след дълго и вече почти изгубило надежда чакане.

Известно е, че първоначалното намерение на Фуко за поредицата – „да изследва модерния биополитически диспозитив на сексуалността“ – по-късно бива изоставено в полза на проблематизирането на гръцко-римската античност, на сексуалното удоволствие в историческа прспектива на изкуствата на съществуване.

Последният том продължава тази историческа перспектива и е посветен на проблематизирането на „плътта“ от християнски автори от 2 до 4 век, както и на върха на един културен айсберг, на който е съдено след ред метаморфози да се превърне в днешна съдба на нашите родени от християнството култури – „признанието“, изповядването на „себе си“. Така текстът на „Признанията на плътта“ намира своята гравитационна точка в конституирането на самия субект и на една етика на субекта – „себе си“.

Експертите смятат, че това произведение представлява самата сърцевина на цялото начинание на Фуко за една „История на сексуалността“.

Отвъд смайващата ерудиция на автора и способността му мощно да удържа видимия безброй от идеи, това изследване предлага и нови „средства за работа“: то е евристично както за работата на мисленето на всекиго над него самия, така и на всеки изследовател – над собствените му теми.