Сборникът с разкази „Приятелите умират заедно“ на Иво Христов отново ни повежда из сложния лабиринт на човешкото съзнание и проявленията на най-тъмните му страни.

В историите властно шества Смъртта като на пъстър парад; витае надвиснал ужас почти като невидим плащ над всяка мисъл и действие; предчувствието за болка и безнадеждност сковава сетивата и им придава физическо измерение. Има ли брод, има ли изцеление, има ли спасение... има ли смисъл? Има ли Бог и защо любовта се превръща в омраза и непреодолимо желание за мъст? Защо на злото му е толкова вкусна свежата плът на усмихнатата красота, че ѝ се нахвърля като бясно куче, докато не я превърне в ненужен спомен?

Страхът ли ни движи? И накъде?

Не е страшна смъртта, а настоящето! - в прозрението на младия автор има много изстрадана мъдрост. Която обаче ни дарява с дързост!

Иво Христов не беше обикновено момче. Той беше светлина - красив ум, мъдрост и доброта, събрани в едно сърце, което туптеше за другите. Творец по душа, воин по съдба. Силата не беше в тялото му, а в духа. Успяваше по неподражаем начин да побеждава болката с думите си, а те до последно останаха мъдри, честни и чисти. Живя дълбоко, с невидима, но мощна смелост, която докосваше всички около него. Остави ни думи. Остави ни пример. Остави път от светлина, по който да вървим.