Днес, покрай гръмкия шум на ежегодните чествания, изпълнени с прочувствени речи за триумфа на българското оръжие, гласовете на онези, които извървяха тежкия път на войната, остават нечути. Те отдавна не са сред нас. От тях са ни останали единствено пожълтелите страници на дневници, спомени и писма, показващи истинското лице на суровия войнишки живот и тежката цена на бойната слава.

„Последната крепост“ е историята на тези хора. Книгата проследява обсадата и щурма на Одринската крепост през Балканската война, така както бяха видени през очите на участниците – от затрупания в заснежените окопи редник

до командващия многохилядна армия генерал. В продължение на две години авторът събира записки, писма и бележки на над 80 офицери, войници, политици, чуждестранни кореспонденти и граждански лица, а резултатът е в ръцете ви – най-обемната и изчерпателна книга по темата.

„Последната крепост“ е тук, за да покаже обективно и правдиво хода на събитията, довели до Одринската епопея, както и да разкаже за обикновените хора, понесли мечтата за обединена България на върха на своите щикове. И макар днес дървените кръстове над братските могили отдавна да са изгнили, читателят ще се върне в онази незабравима епоха, изпълнена с героизъм, смърт и най-вече несигурност пред утрешния ден, когато българският народ се отправи на война… и победи.

До ден-днешен в разговорната реч на българина може да се срещне изразът „От хиляда деветстотин и Балканската война“, означаващ, че нещо е старо, овехтяло и отдавна отминало. И макар от същата тази Балканска война да ни делят повече от сто години (1912 – 1913), всеки ще се съгласи, че тя оставя трайна следа в националната ни памет. На стените в някои български домове все още може да се видят окачени фотографии на далечни роднини, облечени в скромни войнишки дрехи. В техните погледи разчитаме готовността към изпълнение на заветния им дълг, а може би и несигурността пред утрешния ден, която съпътства всеки човек по време на война. Това са били обикновени хора, откликнали на зова на Отечеството и начертали пътя на бойната слава, давайки в жертва своето здраве, бъдеще, а понякога и собствения си живот. Жертва в името на народната кауза – обединението на всички изконни български земи, останали извън пределите на свободна България.

Въпреки това, с отминаването на годините времето неусетно, но сигурно обезличава спомена, а заедно с него изчезва и духът на тази вълнуваща епоха. Имената на отделните хора, техните лични истории, трагедии, мисли и емоции остават незаслужено забравени от хрониките на историята и родовата ни памет.

Днес, покрай гръмкия шум на годишни тържества, изпълнени с прочувствени речи, прославящи българското оръжие по бойните полета, гласовете на тези, които извървяха тежкия път на войната, остават нечути. Те отдавна не са сред нас. От тях единствено са ни останали пожълтелите страници на дневници, спомени и писма, показващи истинското лице на войната и тежката цена на бойната слава, с която днес ние толкова много се гордеем.

„Последната крепост“ е книга за обсадата и щурма на Одрин по време на Балканската война, както бяха видени през очите на участниците – от обикновения редник до главнокомандващия на армия. В продължение на две години бяха събирани записки, писма и бележки на над 80 офицери, войници, политици, чуждестранни кореспонденти и граждански лица. Включени са спомените на висши командири като генерал-лейтенант Никола Иванов, началник на Втора армия, както и на офицери и войници от пехотни, кавалерийски и артилерийски части, взели участие в сраженията. Репортажите на руски, френски и австрийски кореспонденти ни позволяват да узнаем как е бил представен конфликтът в чуждестранния печат по това време.

Именно разнообразието от писмени документи е най-голямото богатство на книгата. От писмата на запасния подпоручик Генчо Стайнов, главен проектат и ръководител на строежа на ВЕЦ „Енина“, можем да узнаем за терзанията на командира. Той е длъжен да се грижи за подчинените му войници, с които споделя всичките несгоди и лишения на войната, но в същото време трябва да дава заповеди, които често водят до тяхната гибел.

Изминали са само два месеца, откакто е починала съпругата му, когато редник Георги Чорбаджийски от с. Турия, Казанлъшка околия, брат на бъдещия писател и художник Димитър Чорбаджийски – Чудомир, трябва да остави четирите си деца, за да се яви в частта си.

Изпратен в началото на 1908 година в Княжеското търговско агентство в Одрин, артилерийският майор Дянко Неделчев трябва да разучи възможно най-добре фортификациите на крепостта. Неговият дневник ни разказва за първите няколко месеца на важното му поръчение. Години по-късно той ще се завърне в Одрин като командир на артилерийско отделение.

Преподавателят от Военното училище, капитан Димитър Азманов, описва пристигането на различните началници на Източния сектор, от генерал-майор Вълко Велчев, чиято амбиция ще погуби много войници, до енергичния и просветен генерал-майор Георги Вазов , брат на патриарха на българската литература Иван Вазов.

Не на последно място са описани преживяванията на тези, които не са оставили лични спомени, но въпреки това историята е запомнила техните имена – храбрия капитан Гено Гърдев от 12-и полк, запасния подпоручик Петър Читалиев, който до войната е асистент в Софийския университет, и кавалерийския офицер Антон Каблешков, роднина на революционера Тодор Каблешков.

„Последната крепост“ е написана, за да покаже обективно и правдиво хода на операциите, довели до една от най-големите победи в новата история на българската армия, както и да разкаже за онези обикновени хора, поели по жестокия път на войната в името на обединена България.