Антон е поет. Или поне толкова много му се иска да бъде, че е въздигнал лошото момче на руската поезия Сергей Есенин до свой Бог. И подобно на кумира си търси вдъхновение в жените и… алкохола.

С подписването на така лелеяния договор с малко издателство за първата си стихосбирка разбира, че е тежко болен. Парализиран от страх и несигурност, изпълнен с неверие и съмнения за таланта си, изтерзан от толкова много и многолика болка, приема предложението за участие в поетичен пленер в Гърция.

Но между бълнуването и бленуването, между лъкатушенето и подмолните хлъзгавини се прокрадва съзиданието. Когато гръм удари, ехото може да затихне в задушевност и съзидание, в съпричастност и подкрепа, които може да ти даде само любовта!

Може би „По пътя към мечтите“ е история най-вече за болката. За силата да се справяме с нея и да продължаваме по пътя на мечтите си. Защото това е и пътят към щастието, нали?

Иво Христов не беше обикновено момче. Той беше светлина - красив ум, мъдрост и доброта, събрани в едно сърце, което туптеше за другите. Творец по душа, воин по съдба. Силата не беше в тялото му, а в духа. Успяваше по неподражаем начин да побеждава болката с думите си, а те до последно останаха мъдри, честни и чисти. Живя дълбоко, с невидима, но мощна смелост, която докосваше всички около него. Остави ни думи. Остави ни пример. Остави път от светлина, по който да вървим.