Преди седем години го нарекоха луд заради онова, което каза, че е видял. Тази сутрин то стои на двайсет крачки от него. И не напада. Адам Финч беше полеви зоолог с име, което се произнасяше с уважение. После съобщи нещо, което не можеше да покаже, и колегите му решиха, че е болен, вместо че не е прав. Човек, който не е прав, те задължава да провериш. Лудият те освобождава. Седем години по-късно, в часа преди разсъмване, гората над къщата му замлъква в кръг, прекалено широк, за да е обикновен страх. Въздухът между две ели пречупва светлината. И оттам излиза нещо огромно. Вдига отворена, празна длан. И се оттегля. Нататък не следва лов, а учене — драскотина след драскотина в пръстта, първият език между два разума през такова разстояние. И колкото по-добре Финч се научава да го чете, толкова по-малко остава от онова, за което го е взел. Седем години Финч е искал едно: да му повярват. Това е единственото, което не може да си позволи.

Кейлъб Рен пише научна фантастика за близкото, не за извънземното: за срещата не с чудовища, а с разум, който ни прилича дотолкова, че да го разпознаем, и се различава точно толкова, че да ни уплаши. Живее и пише далеч от градовете, близо до гора. „По-нежният вид“ е вторият му роман. От същия автор: „Онези преди нас“.