Колкото и малко по обем да е критическото дело на Пейо Яворов, то пак е като свързващо звено между двете крайности в литературния живот в края на XIX и началото на ХХ век. Няма ги увлеченията на другарите му от кръга „Мисъл“, но и полемичната страст на представителите на противниковия „лагер“. Яворов защитава художествеността в литературата, умението на писателя да борави с езика, да изгражда образи и пресътворява живота. Той не хвали голословно „нашите“ и не укорява и не отрича „другите“, защото сам е творец от най-висок ранг, знаещ изстраданата от самия него цена на творчеството.