Писателят трябва да бъде като манастирска чешма – да тече, да пои хора и треви, и колкото повече жажди утолява, толкова по-свежи и силни са дамарите. В това се опитва завладяващо и сладкодумно да ни убеди Георги Стоянов в изповедната си книга „Паметта на сърцето“.

Това не е само книга на спомените, на носталгията по изживяното, на болезнената равносметка за миналото и настоящето. Тя ни прави съпричастни към литературния път на автора и живителната сила, която той черпи от близостта с чернозема, природата и селото, но и ни открива завесата на литературната сцена за повече от петдесет години. Дава възможност за потапяне в литературната сцена за повече от петдесет години. Дава възможност за потапяне в литературната история, защото писателят е неизменна част от нея. Свидетел е на много страсти и неволи, самият много е видял и препатил, но това не му пречи незлобливо и увлекателно да разказва за приятелства и предателства, за творческа съпричастност и нечистоплътни афери, за комични и трагични епизоди с писатели и колеги. Пресъздава запомнящи се случки, извайва галерия от образи и творци, чиито имена се помнят, разсъждава за главоболните проблеми на българина в променящия се свят.

Целият този калейдоскоп прави книгата увлекателна, любопитна, но и мъдра, защото оценя литературния процес за голям период от време, но и доближава до тайнството на писателския занаят.