Приказките са изключително трудни за анализиране, тъй като имат фолклорно (устно) и литературно (писмено) битие, които се различават съществено; предназначени са за децата, но и за възрастните; променят се в зависимост от културната и социална среда и не на последно място - почти винаги са придружени от изображения, които допълнително усложняват и разширяват посланията на написаното.

Изследването фокусира вниманието върху българската книжна илюстрация за деца от втората половина на XX век и по-специално - върху образите, съпътстващи четири от приказките на Шарл Перо и Братя Грим - Червената шапчица, Спящата красавица, Пепеляшка и Синята брада. Разгледани са въпросите как художниците превеждат добре познатите текстове, върху какво акцентират, какво прикриват и как (или дали) успяват да предадат универсалните разкази така, че от глобално, те да добият локално значение, да заговорят на езика на българските читатели.