„Окончателността на сетълмента“ е сравнително ново и малко изследвано понятие в правната доктрина. За практикуващия юрист този правен институт започва да придобива все по-голямо значение. От една страна голяма част от безналичните плащания в страната се извършват чрез системи с окончателност на сетълмента, а от друга е важно какви последствия има за системата възможността за откриване на производство по несъстоятелност спрямо участник в нея. Счита се, че е необходимо приемането на специфична правна рамка, която има за цел да предпази финансовата стабилност като цяло и да не позволи проявлението и разпространението на т.нар. системен риск или рискът свързан с невъзможността на участник в платежна система или на финансов пазар да изпълни в срок задълженията си и по този начин да причини невъзможност за останалите участници да изпълнят техните изискуеми задължения.

Настоящото изследване има за основна цел да анализира правната уредба свързана с окончателността на сетълмента. На ниво ЕС Директива 98/26 ЕО от 19 май 1998 (заедно с измененията към нея) е основният акт уреждащ окончателността на сетълмента. Тази директива е възприета у нас основно в Закона за платежните услуги и платежните системи и Закона за публично предлагане на ценни книжа.

В изследването са включени също така и законодателствата на редица държави (България, Великобритания, Германия, Дания, Естония, Ирландия, Италия, Литва, Люксембург, Нидерландия, Малта, Норвегия, Полша, Португалия, Словакия, Словения, Франция и Хърватия), както и системните правила на няколко оператори на системи с окончателност на сетълмента.

От една страна изследването допринася за теоретичното попълване на празнотата в правната литература относно нормативната рамка на окончателността на сетълмента и от друга – улеснява практическото ѝ приложение.