Новият роман на Владимир Зарев се състои от две напълно независими и привидно несвързани помежду си сюжетни линии.

Едната се развива в нашето съвремие и описва сложните ни психологически проблеми, предизвикани от ковид пандемията. В тази част от книгата авторът разказва за психологическите механизми, по които не-свободата, предизвикана от страха, променя жестоко, съдбовно живота на едно семейство.

Втората сюжетна линия се развива в Средновековието, в началото на далечния петнадесети век. По това време целият Балкански полуостров /България, Сърбия, Румъния, голямата част от Византия/ е вече под османско владичество, свободен е единствено Константинопол и земите около него. Тогава в своята безпомощност византийският император Йоан VIII Палеолог решава да се помири със свободния и силен във военно отношение Запад, най-вече със западната църква, т.е. да предизвика кръстоносен поход, който да изтласка и прогони турците от близките до Византия земи. И през 1437 година отначало в италианския град Ферара, а после във Флоренция се провежда т.н. Фераро-флорентинска уния, което е и последен опит да се обединят католицизма и православието. Героят е млад монах, който става исихаст и дълбоко се надява да постигне съвършенство в своята вяра, да зърне и преживее съвършената Таворска светлина. Подвластен на множество житейски събития, на съдбата си, той участва във Фераро-флорентиската уния и става нейн неволен летописец.

Дълбинният смисъл на романа засяга вечните теми за властта и за свободата. Възможно ли е да бъдем истински свободни, ако доброволно се откажем от свободата си, както ни принуди да постъпим със себе си смъртоносният Ковид вирус. Същата болезнена и трудно разрешима дилема преживява монахът - героят от историческото повествование в романа.