Сякаш поезията е разграфила времето така, че някак се превръща в синоним на безсъница. Не съвсем буквално, но и...съвсем буквално понякога. Над нощното кафе, когато светът навън е утихнал и точно затова виковете на съвестта, на разочарованието, на радостта, на спомена, на прошката отекват толкова отчетливо. Между двете корици на „Нощно кафе“ на Антония Антонова живеят тези викове. Разбира се, овладени художествено, с един специфичен ритъм, който „диша“ през цялата книга и ако не беше истински, щеше да бъде преднамерен, скучен и досаден. Но...всъщност е единствено възможното поетично дишане на Антония и няма как да не ѝ повярваш, защото те повлича и сякаш ти казва: „Аз така преработвам болката, даже си я тактувам.“ И ти, скъпи читателю, също започваш да тактуваш (от съвсем пресен опит го твърдя) и през този ритъм превеждаш собствения си живот, равносметките и очакванията.

Всъщност...така прави Поезията. Просто словесната еквилибристика не може да те докосне (направо дамгоса) така. А в „Нощно кафе“ се срещаш с онази безпощадна честност, която само белият лист може да понесе. Антония те запраща в осиротели български къщи, но и те завръща в уюта
на домашната закуска. Прощава и от твое име на любовта, която не е издържала на делника, но и е съхранила нежност за близките, достойни за
обичане. Буквално те запраща на улицата в директна среща с просяк и босо дете, но и ти инжектира надежда, че още не сме озеверели докрай и имаме достъп до...молитва. С характер е тази книга, защото самата Антония е отгледала характер, който да понесе тежестта на думите. Затова ми е празник. че я срещнах.

Твоят празник, скъпи читателю, предстои! Направи си едно, две-три нощни кафета и...поживей в тази поезия. Да, тя е инфарктна, на синкопи, но пък лекува безразличие и примиреност. И за да е честно докрай – чете се без валидол.) Така се осъмва със сърце.

Камелия Кондова