Човешкият живот не може никога – и слава Богу! – да бъде дефиниран и оценяван еднозначно, с фелдфебелска категоричност, с геометрична ед-нолинейност, единствено в черно или единствено в бяло. Човешкият живот във всяка от своите (включително и в гражданската) проекци е многоцветен, богат на прояви и характеристики, организирани в определена преобладаваща тенденция, естествено, от ръководещите съответните персони несменяеми принципи (несменяеми, доколкото принципът за всекидневна смяна на принципите е също несменяем принцип).

Актуалното и действено обединяване на всички тези прояви и характеристики, „съпреживяването“ на собственото „Аз“ в цялата му разгърнатост (без целенасочено отстраняване на неудобните за конкретния исторически момент фрагменти!), социалното действие от позициите на целенасочено осакатената житейска биография – всичко това осигурява психо-социалното равновесие (гарантиращо душевно здраве), осигурява вътрешния човешки мир, осигурява личностовия духовен (социален) интегритет.

Разкъсването на духовния интегритет води до социална квазишизофрения, до условно (но с не толкова условни последици) раз¬двоение на личността, до появата и активността й като две квазиличности. В своите социално-ролеви демонстрации (пресиран от императивите на идеологизираната социална желателност) човекът извършва хирургическа операция върху това, което наистина е, като се явява пред обществото под маската на една от своите „половини“ (това, което би трябвало да бъде), захвърляйки в килера за непотребни дрехи другата своя „половина“ (това, което би трябвало да бъде).