НИКОЛА СТАТКОВ – НА 90 ГОДИНИ!

Безбожник съм, не вярвам ни в Бога, ни в Дявола, но се прекланям пред християнската вяра на народа ни, която му е помогнала да оцелее след близо седем века робство – византийско и турско…

Писател – прозаик, сценарист, журналист. Роден е в село Долна Бела речка, област Монтана, на 1 юни 1932 г. Завършва Юридическия факултет на Софийския държавен университет, 1955 г. Работи за кратко като съдия в София, четири години във вестник „Вечерни новини“ и повече от трийсет години в Българската национална телевизия, продължително време като главен редактор на редакция „Кино“. Автор на разкази, романи, както и на десетки сценарии за киното и телевизията. Член e на Съюза на българските писатели. Първият почетен гражданин на град Вършец. Носител на националната наградата за белетристика „Георги Караславов“ за 2014 г.

Никола Статков е талантлив български писател, като перото му е достоен продължител на северозападната линия в българското писане, чието начало дава Йордан Радичков. Но той не се побира в рамките на „регионален“ писател. Неговите герои са обобщаващи, с национално значение: Мито Благата дума, Пурко, Мика Бялата гълъбица, Реджо Синялника, Милан Голия, Петър Клюсата – всички те са толкова живи и пълнокръвни, че попаднеш ли в което и да е българско село, очакваш да срещнеш някого от тях. Пише на чист и красив български език, а всеки детайл е съвършено изпипан – авторът несъмнено познава в пълнота и човешката натура, и селския бит и нрав, и неопитомената природа. В тях той плува в свои води.

Съдържание:

• От Бога до Дявола;
• Горчиви разкази.

„Когато човек е дете, не мисли, че има старост, че има смърт. И това е прекрасно, защото живее пълноценно, без страх от бъдещето. Аз отдавна съм бил дете, вече съм в заника на дните си, нямам никакви илюзии, знам – дотук беше всичко. Живях достойно. Лошо никому не съм направил, добрини съм сторвал на много хора. Рядко съм получавал благодарност, знам, че тази стока винаги е била дефицитна; в повечето случаи всичко свършва така: изтъках си платното, ритнах ти кросното. Винаги съм бил признателен за стореното ми добро, ничие кросно не съм ритал. Трудих се много с двата ми любими инструмента: мотиката и перото. Плодове от мотиката ми има още налице: овошки и лози, които съм насадил през годините. Плодове от перото също имам: дванайсет книги с разкази и романи. И още: името ми стои под единайсет сценария за игрални филми и новели. Башка статии, есета, репортажи и очерци. Имам прекрасно семейство: жена, дъщеря и син, четирима внуци и един правнук… Живи са още неколцина от най-близките ми роднини, както и още толкова верни приятели. Мога да кажа: Дай боже всекиму!…“