Тази книга е посветена на „всички ловци на светлина“, както ги нарича Франсис Бейкън. В нея са събрани трийсет текста, писани за малко повече от трийсет години. Читателят може да я разгърне, както се разгръща фотоалбум. Повечето от нас несъзнателно прокарват ръка по наредените снимки, може би защото с леки бодежи в пръстите миналото сякаш оживява и после времето странно се събира наедно. Като пясъчен часовник, в който са заседнали частици от дните. Хубавото за читателя е, че текстовете не са дълги и прочитът би могъл да се зарее „подобно на вятър“ - такава е най-ефирната Платонова метафора за разговарящите по „онези фини въпроси“, които философията добронамерено продължава да поставя.

Без да е хронологична, подредбата на текстовете следва три тематични кръга: приказното, историята на идеите, големите теми. Но онова, което ги свързва най-силно, е една непреодолима нагласа, едно просто желание, с което всяка сутрин отваряме очи - да видим дневната светлина.

Философията – и в това трябва да вярваме на Платон и Ортега и Гасет – е решителен копнеж по светлината. Та, когато отворим очи, да видим и смисъл. Истински, неподправен, жизнеутвърждаващ смисъл. Защото всеки заедно с Епиктет може да каже: „Не съм вечност, а човек, частица от всичкото, както часът е част от деня“.

Частиците текстове тук не претендират за друго, освен да остават на път към деня.

Лидия Пенкова‌