Започнах да мисля на глас:

– Ти ми пееш... За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив... а ти ми пееш. Не заслужавам добро. Песни – още по-малко.

Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено.

– Още не ти е дошло времето. Затова ти пея.

– Ти си камбана, така ли? Съобщаваш, че е време ли? Звън на съдбата?

Птицата запя по-силно. Някой трябваше да й каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш отваря и затваря врати, метални ръждясали порти.

– Оглушаваш ме! Престани! Аз дойдох тук, за да...

Птицата спря и попита:

– За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят.

Възразих:

– Никой човек не може да лети.

– И никоя птица не може да говори. Нали?

Разтърси тялото си, вирна клюн и полетя.

И аз след нея.