Има обаче хора, които не умеят да плуват. Не умеят и не искат да се научат. Защо не искат ли? Не искат защото когато влязат във водата, тя изпива силите им, а когато са стъпили здраво на земята, се зареждат от нея с енергия. Те избират да катерят върховете, колкото и трудно да е това, защото когато стигнат там горе, могат да докоснат Слънцето. Могат да видят изгрева и залеза, луната и звездите, бурята и дъгата след нея.

Оттам също се вижда много добре мъглата, покрила голямата река долу в ниското. Тези хора сами коват съдбата си, напук на всички орисници, напук на злобата, завистта и страха около тях. Сами прокарват своята бразда през синора, през твърдата, никога неорана земя. Вървейки обаче напред, те не забравят да се обръщат назад, за да не изгубят посоката, в която са тръгнали. Тези хора носят знанието и мъдростта на времето, за да ги предадат на поколенията.