Новият роман на Емилия Дворянова, носителка на наградата на Фонд „13 века България“.‌

„– Мо, трябва да разберем дали света го има, или вече не е – изрече Ут и млъкна веднага, за да остави Мо да мисли върху това толкова голямо нещо…“

Този роман започва като антиутопия – земята сякаш отново е безвидна и пуста, а свят, условно наречен така, понеже дори не се помни какво е, вече не е останал. Наличното изглежда ущърбно, нарушено, разпокъсано, но засега някак оцеляло. Така неусетно започваме да крачим с Мо, без отговори и без надежда да стигнем до надеждата... Трябва ли да повярваме, че това е антиутопия?

Езикът на романа е изтъкан от псалмическа образност. Знаци и смисли на старозаветната древност надничат почти от всеки ред и ни подканят да поемем със сетивата си чувствеността на Давидовото слово.

Възможно ли е да покълне отново животът на света, като добие смисъл от Думите на Книгата?