Да те има на света: да стоиш на светло. Да караш магарето нанякъде (като онзи старец в Коринт), в това се състои нашата професия!...

Но преди всичко, да устояваш на светлината, светлината, на радостта, когато знаеш, че гаснеш в светлината, струяща на цветята, асфалта и морето. Да устояваш на времето и по-точно на вечността, скрита в мига. Да си вечен: да те е имало...

Застаряващият писател прекарва края на седмицата с една млада американка в малкото селище с индианско име Монтаук на стотина мили от Ню Йорк. Двамата се разхождат из горичката, пекат се на плажа, разговарят, любят се - общуват, доколкото позволява значителната разлика във възрастта и неговите оскъдни познания по английски.

Писателят разказва за себе си ту в първо, ту в трето лице, което му предоставя възможност да се разглежда отстрани като чужд човек, да влиза в спор със себе си, да се самообвинява и оправдава. Така творецът Макс Фриш разчиства сметките си с човека, с мъжа Макс Фриш, който е подтиквал или осуетявал неговите литературни начинания.

Макс Фриш не скрива, че повестта е автобиографична. Писателят желае просто да разкаже живота си: живот на мъж, който пише под принудата на литературните закони.