Mухарем Баздул е сред писателите, притежаващи рядко срещаната дарба да звучат добре на всички европейски езици, защото се занимават с лесно разпознаваеми теми и идеи. Макар че е представител на младото поколение босненски автори, той вече има зад гърба си петнайсет книги, спечелил си е име на начетен и талантлив автор, известен като „един от най-интригуващите интелектуалци на територията на бивша Югославия“. Негови книги са преведени на английски, немски и полски, а отделни разкази и есета на над десет езика. Кратката му проза е представена в престижните американски антологии The Wall in My Head (публикувана през 2009 г. по повод двадесетата годишнина от падането на Берлинската стена) и Best European Fiction (2012). Сред наградите, с които е удостояван, са „Станислав Сташа Маринкович“ и „Богдан Тирнанич“. Превел е книги на автори като Пол Остър, Марк Томпсън, Алън Гинсбърг и Джек Керуак, както и текстове от Джони Кеш. Живее в Белград.

Романът „Кукла от марципан“ (2016) е най-подходящият начин Мухарем Баздул да бъде представен на българската публика, защото е характерен за неговия писателски почерк и същевременно надхвърля рамките на събитията в бивша Югославия, предлагайки история от европейското минало от началото на ХХ век.

Авторът е избрал за тема живота на чешката актриса Лида Баарова, до която достига чрез Сюзан Зонтаг, в търсене на “тон или цвят“ за бъдещата си книга. Той пише за популярността на Баарова, за нейните влюбвания в различни мъже между Прага и Берлин, с акцент върху драматично прекратената ѝ любовна връзка с Йозеф Гьобелс, министъра на народното просвещение и пропагандата в нацистка Германия. 

Липсата на описания на еврейските погроми и войната като цяло подсилва усещането за суровите човешки съдби зад кулисите на световната история. Умелото хронологично и фактологично пътуване на Баздул през Европа е само фон за личната драма на актрисата, разказана на пръв поглед безстрастно, но всъщност живо и интригуващо, като в хода на повествованието научаваме много за жилавото упорство, с което талантът превъзмогва житейските трудности, за странностите в човешката природа и немалко за самите себе си.

(откъс)

Щастлива е, когато Федерико Фелини й предлага роля във филма си. Той е млад човек, по-млад е шест години от нея, но всички му предричат голямо бъдеще. Сценарият е очарователен: история за израстването на група младежи в малко градче на морския бряг. Лида не играе момиче на тяхната възраст, а съпруга на средна възраст, фатална жена, която единият от младежите се опитва да съблазни, неумело и безуспешно. Фелини й казва, че от самото начало си е представял сеньора Джулия в нейно изпълнение, че никоя друга актриса не притежава „зряла чувственост”. Лида кима с глава и за нищо на света не би му признала, че докато е четяла сценария, си е представяла себе си като Сандра, а сега научава, че нейната роля ще се изпълнява от Леонора Руфо – по-млада от Лида с над двадесет години. Когато снимките започват, тя отново не е в центъра на вниманието. В почивките актьорите се въртят около по-младите й колежки. Явно тя сега има статута на утешителна награда, при нея отиват онези, дето нямат шанс в по-тежките мисии и се надяват на лесни завоевания.

Когато филмът е включен в програмата на Венецианския фестивал и всички се радват на успеха, мислите на Лида се връщат към Прага, във времето отпреди повече от десет години. Във Венеция всичко е различно, а всъщност си е същото, просто тя вече не е млада. Мамините синчета получава Сребърен лъв и целият екип шумно празнува, а Лида се усеща като странник от друго време и друг свят. Докато седи сама в ъгъла насред купона по случай наградата, при нея идва тантурест испанец в бял костюм, целува й ръка и се представя като най-големия й обожател на света. Знае заглавията на всичките й италиански филми, повечето от немските и дори някои от чешките. Защо красотата ви да не облагороди и испанската кинематография, дърдори и плете език той. Няма причина да не се случи, уверява го Лида, както се говори по пиянските сбирки, когато се дават обещания, които никой не възприема сериозно. Обаче се оказва, че Серхио, защото така се казва испанският продуцент, стои на думата си, така че през следващите пет години Лида участва предимно в испански филми. В един от тях партнира на Рафаел Бардем. По-възрастен е от нея с двадесет и пет години, почти на седемдесет е, но все още е в силата си. Двамата преживяват една от онези повърхностни и безсмислени авантюри, макар че той обича да й нашепва, че е последната му любов. Четиридесет години по-късно, когато той е мъртъв вече четвърт век, докато гледа някакъв нов испански филм, Лида не може да се отърси от чувството, че е зърнала дух. Главният актьор изглежда като Рафаел, но като един по-млад Рафаел, наполовина по-млад, отколкото е бил по времето, когато са се запознали. На екрана е внукът на Бардем – Хавиер.