Има невероятни събития, скрити в гънките на времето. Те са предимно истории за жени. Илария Тути изважда наяве необикновения и епичен подвиг на две от тях.

Лондон, септември 1914 г.

Ръцете ми никога не треперят. Аз съм хирург, но жените нямат право да оперират. Най-малко аз: майка, но не и съпруга, с италиански произход и също плащам цената за нерешителността на родната си земя в тази война, която вече жъне живот след живот.

Когато една нощ получих неочаквано посещение, разбрах, че не нося отговорност само за себе си. Съдбата на дъщеря ми, а може би и амбициите на толкова много други жени, също зависи от мен. Флора и Луиза са лекарки и повече от всеки друг имат смелостта и въображението да пренесат мечтата за равенство отвъд всички граници.

Поканата, която отправиха към мен, е заклинание и като всички заклинания също е направена от сянка. Да тръгна с тях, за да отворим първата военна болница, изцяло управлявана от жени в Париж, е лудост и необходимо начинание. Заради самите нас, заради тези, които ни обичат, заради това, което сме призвани да бъдем. Това е истинска революция за мен, а всяка революция носи със себе си поне едно предателство.

В Париж, далеч от моето малко момиченце, често отхвърлянa с недоверие от същите войници, които се захващам да лекувам, отново поглеждам ръцете си. Те не треперят, но аз вътре в себе си съм вятър.

Откъс от книгата

„Като вятър, съшит със земята“ е забравената история на първите жени хирурзи - пионери, на които е било забранено да практикуват в операционната зала и решават да отворят военна болница във Франция, изцяло управлявана от тях. Но това е и историята на пациентите, които прекрачват прага на този женски свят, изгубили всяка надежда, а там откриват възможност за втори шанс и за изкупление.

Поредната силна и красиво написана история от авторката на „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“.