В настоящата книга са разгледани основни въпроси и понятия на „Критика на чистия разум” през призмата на водещия проблем за вътрешното сетиво. Той бива анализиран като изходна точка за разбирането на редица други важни проблеми, като например този за времето в качеството му априорна форма на вътрешния наглед, за трансценденталното единство на аперцепцията (самосъзнанието), за дуалния начин на разглеждане на човека като феномен и ноумен при Кант. Изследването би могло да представлява интерес както за специалисти, така и за хора, които се изкушават тепърва да навлязат в полето на Кантовата философия.

Поводът да се обърна към проблема за “вътрешното сетиво” в Кантовата филсофия имаше много по-далечни мотиви от свързаните с разгръщането на едно историко-философско изследване, каквото в тесен смисъл на думата се явява настоящото. Тези мотиви в някакво отношение могат да се определят като “екзистенциални”, доколкото те се коренят в едно лично питане относно темата за не-самотъждествеността на човека и в по-конкретно тази на личността. Тази тема за мен се изразяваше в това, че човек не владее условията, в които му е дадено собственото му съществуване, нито пък владее изцяло условията на собствените си съзнателни действия в света, нито пък може напълно да осигури личностната си (морална) идентичност във времевата поредица на собствените си житейски нагласи. Това питане се изразяваше и в свързаното с него чувство за безпокойство, в което човек се усеща като друг на самия себе си, и винаги като че ли заварва някаква своя готова същност, която никога не е склонен да приеме безусловно...

Постепенно тези мисли и питания се оформиха в изследване на съдбата на човека в християнската култура и мисловност, която изглежда е изключително чувствителна именно към проблематиката свързана с темата за несамоидентичността на човека. Ето например такъв автор като Боеций, който въпреки факта, че е коментатор на Аристотел и до голяма степен приемник на античната философска традиция, е способен на подобно радикално изказване като следното: “Човекът не е това, което е” (вж. 17, с. 53). Една подобна теза е естествено зависима от темата за сътворената същина на човека, и тя може да се конкретизира и проследи в насъщната за цялото Средновековие тема за несъвпадението на “форма”, “същност”, “субстанция” и “съществуване” в сътвореното същество.