Пред нас са текстове, в които се споделя не емоционалното преживяване на автора на есето, а едно задълбочено разбиране за изкуството като специфичен език. Дали това се дължи на умението на Гранитски да схваща „качеството“ във всеки вид изкуство, дали той се учи на анализа в общуването си с творци и изкуствоведи, дали разполага с необходимото за всеки критик (макар и рационално необяснимо) „усещане за изкуството“? Не зная, но анализите на Гранитски са изключително сериозни и задълбочени. Както на равнището на „формално“ разнищване на търсенията, така и особено на светогледно ниво. Струва ми се, че именно тук – в разкриване на дълбочинните смисли на художествените средства, е силата на автора. И изводите му дават отговор на онова общо свойство, което обединява тези толкова различни творци – те имат свой свят.

Иван Маразов