Писателката Кая отива със седемнайсетгодишния си син Мати на вилата им край морето, за да прекарат там лятото. В последно време синът ѝ се е отчуждил от нея и сега това е последният ѝ шанс отново да се сближат преди да приключи юношеството му и да поеме по своя път. Когато е бил малък, двамата са били изключително близки: "Мамо, обичам те до края на Космоса." "И обратно."

Някъде във времето нещо се случва и двамата се озовават от двете страни на реката. Без мост помежду им. Настоящето ритмично се редува със спомени от миналото, от детството на Мати. Онова свещено време, когато те двамата са били всичко един за друг.

Същевременно бащата на Кая, болен от деменция, е настанен от години в хоспис в близост до вилата. Кая го посещава един път в седмицата, задължително сядайки на няколко метра от него точно за трийсет минути. Нито минута повече, нито сантиметър по-близо. И там има дълбок разрив в отношенията, зародил се някъде в миналото. Навярно в нейното собствено детство.

Помежду отчаяните на моменти опити за стопяване на ледовете между нея и сина ѝ, невъзможността да спи, тежките кошмари, саморазрушителните навици, безплодните сеанси с психотерапевта ѝ по скайп и посещенията при баща ѝ, който често не я разпознава, Кая си пише всяка вечер преди лягане с мъж от миналото ѝ, който живее със семейството си на другия край на света. В друг ден от нея. Обичайно му задава въпрос, той ѝ отговаря. И това е всичко.

„Никой не ни учи как да сме добри родители. Собствените ни родители ни учат точно на обратното.“
Телефонът ѝ светна няколко минути по-късно, точно когато се канеше да го изключи.
„Никой не ни учи как да сме възрастни. Как да спрем да бъдем деца в тяло на възрастни. Това е, Кайче.“

Какво се е случило в миналото между тях, изчерпано ли е безвъзвратно то, ще намери ли мост към сина си през бурните води на отношенията им, ще прости ли на баща си за неща, които той дори не помни, ще започне ли отново да пише след години на прекъсване - все въпроси, които най-често в живота остават без конкретен, ясен, еднозначен отговор. И все пак в този объркан и красив свят на нескончаеми въпроси, не отговорите са важни, нали?

Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече съчувстваш, все повече тегобите й стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство.

Митко Новков

Проблемите, от които израстват разказите на Дияна Тончева, бих нарекла вечни – старостта и самотата, милостта към другия (без значение дали е човек, или животно), добротата, любовта – споделена или не, (не)удовлетворението от начина, по който минава нашият живот, способността ни да откриваме и пазим във времето красотата на бързо отлитащите мигове на щастие, умението ни докрай да съхраним детското удивление пред света. И не на последно място – нуждата от смирение, с което да посрещаме предизвикателствата и изпитанията на живота.

Татяна Ичевска