Завърших тази книга, когато преживяната от самия мен води до по-пълно осмисляне и усещане на историята. Обичта и непрестанните грижи на сина ми Румен спомогнаха за този резултат. Надявам се трудът ми да е от полза и за читателя. Струва ми се, че историците дължат на обществото истината за близката ни история. Тя все още е по-скоро арена на политически ежби, отколкото обект на научно изследване.

Илинденско-Преображенско-Кръстовденската епопея трябва да бъде освободена от партийни клишета, преповтаряни в иначе малобройните български публикации. Както „животът е това, което се случва, когато правим други планове“ (Джон Ленън), така и Историята не се „редактира“. Лъжите и фалшификациите биват разобличени. Комунизмът не стана „истинската история на човечеството“, а бе само един неин драматичен период. Никога не възникна Южнославянската (по съветски) федерация, заради която подправяха миналото ни. Разпадна се изкуствената Югославия, основана на доминиране и произтичащото от него насилие. Искаме или не, Историята - с героизъм и мерзост, със святост и ужасни злодеяния - е онова, което е било... Ние можем само да го познаваме. Тогава в народната памет всеки заема мястото, което му се полага.

Искрено се надявам и на читатели в признатата първо от България съседна Република Македония. Вероятно на някои от тях написаното няма да се хареса. Бързам да им кажа, че не съм виновен за разликите с официозните представи. „Виновни“ са фактите, а аз само посочвам техните извори.. Стремях се да запазя и езика от времето, когато общите ни деди не са и могли да помислят за „превод“ или „езиков проблем“. Не искам да накърня по какъвто и да е начин ничии чувства за родова принадлежност. Всеки е свободен да се чувствува какъвто иска. Всеки избор е разбираем и заслужава уважение. Десетилетия „народната“ ни република забрави цели поколения българи зад граница, които бяха подложени на силен чужд гнет. Съзнанието за оцеляване, формирано в условията на малката общност, не бива да учудва никого. Това също е История. Тя обаче няма власт над вече свършените факти. Така, както е вярно, че мнозина днешни граждани на Република Македония имат братовчеди в България от Петрич до Силистра и от Видин до Малко Търново, така е истина, че общите ни деди се биха за Свободата. Искаме или не - във вените ни тече една кръв. Гробовете на предците ни може да са разделени с гранични бразди, ала делото им е едно. Това не е „великобългарска пропаганда“, нито пък жалба срещу установените държавни граници. Това е История. Впрочем през XXI век, в Обединена Европа - където скоро ще влезем - границите са пренебрежимо маловажни. А Илинденската епопея на дедите ни пак ще е велика и ще ни бъде упование за Бъдното.