За Варшавското гето са написани хиляди страници - за смъртта, глада, депортациите, страданието. Марек Еделман, един от водачите на въстанието, задава друг въпрос: А защо никой не пита дали в гетото е имало любов?

Така започва една от най-интимните книги за Варшавското гето. Еделман не подрежда историята в стройна хроника. Паметта идва на късове: лице, улица, име, няколко месеца щастие, момиче, което избира да последва майка си към вагоните, жена, която остава с децата, за които се грижи, двама души, решили да бъдат заедно, докато още има време. Паула Савицка записва тези спомени така, че в тях остава гласът на Еделман - сух, понякога рязък, лишен от украса и поради това още по-въздействащ. Историята тук има лица. Хората имат имена. А любовта приема най-различни форми: страст, приятелство, родителска обич, вярност, грижа, чувство за дълг, отказ да оставиш другия сам.