Ако поезията е белязала ума и сърцето ти, дори да я „отлагаш“ през годините, дори упорито да не я пишеш, защото животът диктува прози, тя, в крайна сметка, (те) побеждава. Точно такъв е неизбежният случай на Ирена Стоянова!

Срещнах стиховете ѝ в рамките на курса по творческо писане, организиран от „Академия Знание“ и поставих неизбежната диагноза – Поет. Ирена, притисната от тематични провокации, написа великолепни стихотворения. Всъщност... позволи на душата си да надскочи притесненията и делника и да влезе в изповедалнята над белия лист. Аз вече преживях радостта от този процес – и като читател, и като редактор. Сега вече тази радост се пада на теб, скъпи читателю!

Срещата с „Господи, пораснах, а сега какво?“ е среща и с твоята душа. Само че през поетичните очи на Ирена Стоянова. В тази книга има любов, прошка, ирония, за да сме по-малко уязвими и ... много честност. Не буквално автобиографична, а онази честност пред поезията, която не ти позволява претенцията и измислените животи. Това е едно от големите ѝ достойнства. Разбира се, че не е достатъчна само изповедността, за да наречем един вертикален текст – поезия. Ирена се спасява и ни спасява през метафората, а тогава животът изглежда по-поносим, а и по-разбран. И растат заедно – и автор, и читател. И няма дребнотемия, защото поезията превръща прашинката във вселена и обратното – вселена се събира в шепа. А сега какво?

Сега... приятно и честно четене! До следващите небета на Ирена.

Камелия Кондова