Авторът представя четиринайсет самостоятелни случки, дискретно свързани от фигурата на скитащия се по пътищата на днешна България разказвач. Сигурно има безброй истории за пътувания с влак или на автостоп и още толкова за мимолетни срещи. Но като че ли у никого от съвременните писатели не доминира така, както у Пламен Антов, този пронизващ тон на една много човешка екзистенциална самота. Този тон не заглъхва дори и в най-комично разказаните истории и по всичко личи, че идва от високо. Изостреното чувство към социалната несправедливост на света все пак не превръща автора в моралист, въпреки че трудно ще открием разказ, в чийто фокус да не стои и морална дилема. 

Юлиан Жилиев 

Това е книга за днешна България и на пръв поглед тя лесно би могла да се определи като реалистична. Реализмът й обаче е от по-особено естество. Още първият разказ въвежда читателя в една уж позната, но някак тайнствена и чужда картина на крайградско бунище, насред което, като символ на някогашни високи, а днес мъртви стремления на духа, стърчи кула с избити прозорчета. Пейзажът е откровено промишлен и същевременно самият подбор на детайлите го прави да изглежда загадъчен, недоизследван, сюрреалистичен. Сякаш светът се е превърнал в купчина отломъци и сред този постапокалиптичен декор неколцина души оцеляват около общия си огън, греят се с ракия, смеят се на юнашките си глупости, помагат си или се сбиват когато прекалено ясно стане дума за любов. Тази странност, това обезпознаване на уж очевидното продължава из цялата книга. Действието се извършва на места, където човек попада по случайност и едва ли някога се връща отново. 

Кристин Димитрова 

Наситени с действие, с диалог и речева характеристика, която издига и прави различими героите, разказите преливат един в друг. На места са със сходна елегична атмосфера, другаде са остри, брутални – и заради екстатичността на поведението, и заради сгъстеното психологическо време. Разказите показват характерни страни на всекидневието по-скоро психологически, отколкото чрез изобразяване на бит, и заради това често са извън актуалната литературна конвенция. 

Палми Ранчев

♦  ♦  ♦

Пламен Антов е роден на 12 август 1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е Образцовата политехническа гимназия „Христо Михайлов“ – Михайловград (1982) и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1989). Доктор по филология с тема на дисертацията „Българският постмодернизъм в традициите на българската модерност. Контекст. Генезис. Специфика“ (2006). Работи в Института за литература при БАН – литературен сътрудник (2006) и ст. н. с. ІІ ст. (2009). Пише поезия, белетристика, есета, литературоведски статии, публикувани в списанията „Пламък“, „Летописи“, „Съвременник“, „Литературна мисъл“, „Език и литература“, „Философия“, „Демократически преглед“, както и във вестниците „Литературен форум“, „Литературен вестник“, „Век 21“ и др.