„Смелостта за истината“ е последният курс лекции, които Фуко чете в Колеж дьо Франс от февруари до март 1984 г. Умира няколко месеца по-късно. Това неизбежно ни подтиква да четем текстовете като завещание.

Те радикализират анализите от „Управляването на себе си и на другите“ (издание на КХ – Критика и Хуманизъм от 2016 г.). Ако там казването на истината се изследва като политическо понятие, то тук се преминава в измеренията на етиката.

В какво се състоят рисковете на казването на истината? А ползите му? Защо киниците толкова помагат в отговора на този въпрос? И как се стига оттук до „истинския живот“? А до „философския“? И защо едната от двете посоки на западната философия е да бъдеш „лекар на всички“?

Фуко, определял себе си като историк на идеите и археолог на знанията, който разобличава претенцията им да са истина и ги оголва като власт, сега признава, че е философ. И го виждаме обзет тъкмо от въпроса за истината – не като дискурс, а като практика.

През създаващите усещане за безвремие каменни стени на Колеж дьо Франс, където Фуко чете лекции, всъщност се дочува грохотът на политическата актуалност. „Забравеното етическо“ удря като мълния, незаобиколим закон. Какъвто се оказва казването на истината, или животът в грижа за себе си, разбрана по този висок начин.

Текстовете са колкото философско завещание, толкова и размишляване на предела – за начина на живот, какъвто си струва да бъде живян.