…Не ми ли се полагаха повече от двайсет минути и да изляза с по-леко сърце, нямаше ли плетеницата от игра на жмичка да се разплете? Не бяхме ли и двамата самотни посвоему, два вълка, избягали от глутницата или от зоопарка? Умът ми започваше да буксува, да превърта едно и също, без да получа необходимите отговори. Нещата винаги са по-сложни, отколкото подозирах. Тръгвах си и избутаният спомен за Гриша се връщаше в съзнанието ми. Законният настояваше за правата и отговорностите си. Аз си позволих волността да бягам при друг мъж, глезех се да ме разглобява и да ме сглобява по своя си маниер. Харесваше ми да съм гъвкава и чуплива, харесваше ми да ме люлее и да ме приспива за секунди, харесваше ми да слагам настрана задълженията си. Налагаше се да спра. Исках да си върна живота, да оцелея, да не се излагам на риск. Срещите ми с Александър ми действаха като наркотик и всичко се изплъзваше от ръцете ми. Бях на ръба на живота си, на ръба на сцената, където играех предимно за другите, не и за себе си. Никой нямаше да ми завижда за остатъка от нощта. Ако бях сама, щеше да е по-лесно, но Гриша разчиташе на мен. Презирах се за оправданията си, но напук вдигах гордо главата си.

Калинке-малинке, не ме отклонявай от моя избран път. Лети, закачай се с дърветата, но ме дръж за роклята. Силно, но не до скъсване, хубава ми е роклята. Не се оправдавай с някоя благородна лъжа.

На какво сме готови за отстояването на трудно възможното лично и семейно щастие? Докъде стигат рамките на разумните отстъпки и компромиси, когато искаме да задържим до себе си приятели и близки? Какъв може да бъде отпорът ни срещу често неизбежните намеси в крехкия свят на двама души. Въпроси, които са до болка познати, но своеобразно и посвоему намират отговор в нови роман на Христина ПАНДЖАРИДИС – „Ферма за калинки”.