Ако трябва да обобщя „Есента на патриарха“ в един израз, бих я определил като поема за самотата на властта.

В действителност не ме интересуваше толкова самият персонаж (персонажът на феодалния диктатор), колкото възможността, която ми даваше да размишлявам върху властта. Това е тема, останала латентна във всичките ми книги. Винаги съм смятал, че абсолютната власт е най-върховното и най-пълното постижение за човешкото същество и поради това обобщава цялото му величие и цялата му нищета.

Това е изповедна книга, изпълнена с факти от личния ми опит, засекретена автобиография – единствената, която винаги съм искал, но не съм можел да напиша.

Никога не съм казвал, че самотата на властта е същата като самотата на писателя. Казвал съм, че самотата на славата прилича много на самотата на властта. Стратегиите да пазиш властта и да отстояваш славата в крайна сметка си приличат. Такава е, от една страна, причината за самотата и в двата случая. Но има и друго: отчуждеността на властта и отчуждеността на славата утежняват проблема. Големият въпрос и при властта, и при славата е следният: „На кого да вярвам?“. А той, стигайки до безумни крайности, води до сетното питане: „Кой, по дяволите, съм аз?“ Познаването на този риск, за който нямаше да подозирам, ако не бях известен писател, несъмнено ми помогна много, за да създам един патриарх, който вече не си знае даже собственото име. И е невъзможно за един автор в тази игра на отиване и връщане, на взимане и даване, да престане да бъде солидарен със своя герой, колкото и противен да изглежда. Пък ако ще и да е само от състрадание.

Ако говорим за литература, най-важният ми труд, който може да ме спаси от забравата, е „Есента на патриарха“.

Габриел Гарсия Маркес