Книгата „Един последен поглед“ не е биографичен роман, тя разказва за едно забележително приятелство. Авторът съзнателно прави някои „грешки“ в хронологията на събитията на героите си, с настояването, че това е художествено произведение. Олдридж дори влиза в противоречие с биографичната истина, за да ни разкрие своята версия за едно пътуване - пътуването на човека към самия него, към истинската му същност и към това, в което се превръща той, съзнателно или не, докато върви по неравните пътища на своето съществуване и себеизява. Романът има изключително силно послание към читателите.

Действието в книгата се развива през 1929 г. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей тръгват на пътешествие из Франция, за да разрешат спора коя книга е по-хубава и кой писател е по-добър: „1793“ на Юго или „Шуаните“ на Балзак. Облогът е свързан с достоверността на събитията, описани в двете произведения, и затова може да се разреши единствено на място.

Те са придружавани от младия и харизматичен австралиец Кит, който веднага печели симпатиите на двамата писатели, и от красивата и интересна англичанка Бо. По време на перипетиите и преживяванията им авторът ни среща и с други познати образи от литературната история - съпругата на Фицджералд - Зелда, жената на Хемингуей - Хедли и други.

Скоро ведрото пътуване придобива истински драматичен характер, а литературните спорове прерастват във философски и идват въпросите.

• Възможно ли е да останеш верен на себе си през целия си живот?
• Може ли един писател да изневери на душата си и на творчеството си, докато се съобразява с капризите на читателите?
• Нужно ли е да си създаде защитна маска, за да оцелее в този свят?
• Къде е границата между това един писател да създаде легенда за себе си и едновременно с това да бъде и да отстоява себе си?
• Защо гениалните умове свършват като разочаровани от живота нещастници, пияници или самоубийци? Или просто не остават верни на себе си?

– Сериозно, Кит. Това ще бъде наистина голяма проверка за Ърнест и мен. – Скот въртеше шапчицата между пръстите си. – Ако приятелството Хемингуей - Фицджералд устои на изпитанията, на които сигурно ще се подложим един друг по време на пътуването, то ще просъществува завинаги, ей богу. Аз лично дълбоко вярвам в него. Дълбоко! Но има и един трик. То е като игра на комар, разбираш ли, и може би само търкаляме камъка на Сизиф. Може би Ърнест ще се откаже, преди още да сме изминали половината път за Фужер. Кой знае...
– Тогава какво ще стане? – попитах аз.
Скот се облегна безгрижно на Фиат-а, сякаш знаеше, че е спечелил вниманието и обожанието ми и смяташе това за напълно естествено.
– Тогава отиваме по дяволите – каза той. – Ще се превърнем в полухора-полузверове и след това ще пропилеем бавно умиращите си таланти в отвратителни оргии от кориди и алкохол. И така, Кит, ясно ти е, че каквото и да се случи, докато трае пътешествието ни, то ще окаже влияние върху живота ни по-натам.

Харълд Едуард Джеймс Олдридж е известен австралийски писател и журналист, роден през 1918 г. в Уайт Хилс, предградие на градчето Бендиго в щата Виктория. В средата на 20-те години семейството на Олдридж се мести в Суон Хил и много от австралийските му романи са базирани върху живота му там. Негови репортажи от Втората световна война са публикувани по цял свят и са в основата на няколко от книгите му. Автор е на над 30 произведения, сред които и книги за деца. В България Олдридж е познат с романите си „Да яздиш диво пони“ и „Един последен поглед“.

Много от историите на Джеймс Олдридж имат филмови адаптации. През 1975 г. „Дисни” заснема филм „Ride a Wild Pony“ по книгата „Да яздиш диво пони“, а произведението му „My Brother Tom“ се превръща в телевизионен мини-сериал през 1986 г. с участието на Гордън Джаксън и Кейт Мишел. Олдридж е автор на много от сценариите на поредиците за „Робин Худ”.

През 1971 г. той е член на журито на седмото издание на Московския международен филмов фестивал.

Джеймс Олдридж е носител на много награди, сред които Ленинска награда за мир (1972 г.) за своята „изключителна борба за запазване на мира“, на наградата „Джон Лиуелин Райс“ (1945 г.) с „The Sea Eagle“, на златен медал на Световния съвет на мира и на златен медал за журналистика на Организацията на международните журналисти (1972 г.) и други.