Представените в тази книга беседи са изнесени  в основания от архим Софроний манастир „Св. Йоан Кръстител” в графство Есекс, Англия. Надяваме се, че читателят ще извлече духовна полза от четенето на беседите и при внимателно задълбочаване в тях може би ще „чуе” гласа на отец Софроний, изпълнен с любов към Бога, любов и състрадание към всеки човек и „към целия Адам”.

Схиархимандрит Софроний (Сахаров) е един от най-великите православни подвижници на ХХ век. Той е роден в Русия през 1986 година. След болшевишката революция емигрира на Запад и от 1922 г. живее в Париж. През 1925 г. бъдещият отец Софроний се отправя за Атон и става монах в руския манастир „Св. Пантелеймон”. Тук през 1930 г. се случва изключително важно събитие – срещата му с блажения старец Силуан, когото приема за свой духовен отец.

След неговата кончина през 1938 г. о. Софроний води отшелнически живот в местността Карулия в Атон, а след това е духовник в манастира „Св. Павел”. През 1947 г. се връща във Франция и публикува знаменитата книга „Старец Силуан”, която съдържа житието и духовните поучения на стареца, както и тяхното богословско изяснение. Тя се превръща в класика на православната аскетическа литература и днес е преведена на повече от 22 езика.

През 1959 г. о. Софроний основава манастира „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Англия. Обителта, която е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, става духовен център за огромен брой православни, както от Англия, така и от целия свят. Отец Софроний пише нови книги – „Да видиш Бога, както Той е” и „За молитвата”, а през 1987 г. по негово предложение Св. Синод на Константинополската патриаршия причислява към лика на светците преп. Силуан Атонски.

Земният път на о. Софроний завършва на 11 юли 1993 г. в основания от него манастир.

„…Започнах беседата с думите, че „самият аз не знам нищо” и сега продължавам тази мисъл. Аз не определям сам себе си, кой и какво съм аз, а с вяра следвам Откровението свише. Приемам го като познание за това какво Бог мисли за човека, сътворявайки го по Свой образ и подобие. Никоя човешка наука не може да си позволи подобна дързост – да мисли човека като образ и подобие на Самия Бог. В нашата дръзновена молитва обаче, в нашето крайно страдание и смирение, Бог ни казва какво Той мисли за нас.

Не е възможно да станем самостойно, безначално битие – това принадлежи на Самия Бог. И все пак ние сме Негов образ и подобие и това трябва да схващаме като съдържание на нашия живот…”