„Дневник без дати“ е обещано от автора заглавие. След като ни запознава с живота на пенсиониралия се вече Дядо Иконом, който не престава да служи Богу в големия град, в края на Страници от един живот Иконом Димитрий ни обещава да ни го представи и като действащ свещенослужител. Източникът на информация за живота и служението на свещеника в селската църква са записките, които си е водил Дядо Иконом. Той поема църква в селото, в което се заселва след 1913 г., но в тези записки авторът не намира хронологично посочени дати, а само събития, които са се случили в района на служението на героя му. Информацията е от значение за състоянието на Югоизточна България по време на войните през десетте години на ХХ в. и за условията, при които Дядо Иконом извършва служението си.

Това което ни грабва обаче в повествованието е как този вече сравнително възрастен човек изгражда църквата в селото. Когато поема църквата, тя е потънала в паяжини, а хората от селото са в кръчмата. Десетина години по-късно, когато Дядо Иконом се прибира в големия град при децата си, цялото село е въцърковено. Служението му е дало плодове и в околните села. Ще каже някой: Забележително постижение, достойно за пример и подражание.

Само че в „Дневник без дати“ няма патетичност, няма лозунги и наставления. Налице е обаче непринуденото описание в действие на един пълнокръвен християнски живот, който е повлиял поведението на околните градивно, животосъграждащо.