Книгата е единайсета от цикъла "Последното царство", започната през 2002 г.

Паскал Киняр се оттегля от функциите си в "Галимар", във Версай, в Концерта на нациите, за да се приюти в къщата си в Сенс, да се почувства защитен и далеч от "доброволното робство", "да се посвети на литературата, на работа над книгите, на ерудицията".

"Литературата и четенето не са естественото занимание на всеки, те са дейност, която изисква подивяване, самота, умълчаване на езика, но и бягство от света... Както зимата шифрова животните и растенията под снежна покривка, така съществува и покривка на мълчание, под която се крие една... изместена във времето, отложена емоция, която прави великолепието на книгите."

"Исках в една и съща книга да заема от всички форми: приказки, трактати, портрети, четива, спомени и всички жанрове, от философия до етимология, от история до музика, за да бъда възможно най-честен.

Това беше началото на "Последното царство".

Смесвайки философски афоризми, лирични отлитания, митологични и исторически разкази, лингвистични и психоаналитични разсъждения, тази книга се занимава с въпроса "Какво е литературата?".

Паскал Киняр с наслада оставя неразкрита загадката на тази дума без произход, с неясна етимология, понесла като река такава огромна маса от фрази, писатели, истории и ни предлага своя читателски и писателски поглед към това, което представлява страстта на живота му: светът на книгите. В своя подход той тъче нишката на една волна и жива мисъл, която се опитва да обхване тайната на словото, без да изтръгва тайнствеността й.