Пъстрилото от герои в тази книга на Динко Динков са до болка реални хора, сред които авторът не само е живял. Той е успял да се вслуша в това, което те му разказват и споделят, да ги разбере и да съпреживее техните малки радости и немалки трагедии, предначертани от съдбовната им свързаност с морето. Морето – нивата им, която ги храни, синята безбрежност, която ги примамва, непостоянният му нрав, който ги предизвиква, безкрайната синева, която дава смисъл на живота им. И непредвидимостта му, която взема жертви. И дързостта им, която често е близка с жертвоприношение.

Авторът търси и открива философията на тези чисти и дръзки хора, родени на сушата и с пъпна връв, хвърлена в морето. „Морето – Човек и Човекът – Море“, както ще прочетем някъде.

Динко Динков не само описва. Той споделя преклонението на героите си пред стихията море и така се сродява с тях. За да видим чрез разказа му великолепни картини на разноликото море, да го усетим като нещо живо и извечно.

А великолепните му малки есета за красотата на подводния свят, вплетени в сюжета, са наистина проникновени и вълнуващи.

Така се е получила прекрасна сплав и пред читателя е една монолитна книга, в която авторът е вложил много труд, неподправена обич към героите си, много вяра, много мъдрост, възхищение и разказвачески дар, използван с молитвена всеотдайност: „Да слизам в морето като в храм, от който да излизам пречистен, спокоен и вдъхновен!“

Ваньо Вълчев