Изглежда, че днес се срамуваме от нашите социалистически градове, села, жилищни квартали – изоставени или зле поддържани, притискани или измествани от нови архитектурни и градоустройствени форми, днешното им състояние има малко общо с техните планове от времето на социалистическата система и с малки изключения, не биват възприети като достойни за статута на „културно наследство“ за разлика от архитектурните им конкуренти от епохите преди 1944 г. Социалистическата система обаче се гордее с тях и тъкмо на тях приписва повишаването на жизненото равнище на населението и на неговата способност за производителен труд.

За мрачните продукти на една комунистическа утопия ли става дума? Съвсем не. По-скоро в тези жилищни устройства иде реч за социалистическо адаптиране на биополитическа технология и рационалност, изобретени в условията на капиталистическа индустриализация за целите на контрола върху биологичния живот на едно население, за въздействие посредством градско планиране, архитектура, вътрешен дизайн, хигиенни, медицински и епидемиологически проучвания и норми върху съвкупни феномени като здраве, дълголетие, заболяемост, раждаемост, смъртност, работоспособност. Тази книга е опит за социологическа генеалогия на социалистическата биополитика на градското пространство.

Предмет на изследването „Биополитическо конструиране на градското пространство“ на Момчил Христов са техниките за упражняване на власт при организирането на модерното градско пространство за целите на контрола върху биологичния живот на обитаващото го население. Целта е да бъдат подложени на анализ историческото възникване на тези техники, формата, която те приемат при своето кристализиране, и различните им усвоявания в стратегии по конструиране на градското пространство. Значението на тази цел е свързано с убеждението, че градското пространство – в неговите архитектурни и градоустройствени измерения – въздейства не само върху репрезентациите на практикуващите го индивиди, но и върху техния здравен статус като биомедицинска категория.