В немногобройните случаи, когато обсъждаме постиженията на българската драма от по-близкото или по-далечното минало, се убеждаваме, че тя не е периферно, съпътстващо литературата ни явление, а изключително динамично културно пространство със свои творчески закони и перспективи. Но най-сигурният и най-естественият начин драмата да преодолее сянката на литературата си остава обетованата земя на сцената под светлината на прожекторите.
Двойственият живот на драмата - литературен текст и сценична реализация - отдавна занимава специалистите. С течение на времето те като че ли негласно се споразумяват и „поделят" своя обект: литературният критик, без да игнорира драматургичните качества на текста, съсредоточава вниманието си върху словесната структура и нейната литературност, а изкуствоведът го преценява предимно като драматургия, като режисьорска интерпретация, сценографски решения и актьорска игра. В периода между двете световни войни, с малки изключения, литературната критика поема и двете функции. Днес литературоведът и изкуствоведът периодично, в мълчаливо съгласие, нарушават демаркационната линия на специализираното говорене за драмата като литература и като театър. Друго не би могло и да бъде, тъй като става дума за най-древното и най-синкретичното изкуство, единяващо слово, действие и музика.
За сравнително краткия период в развитието на българската култура между Първата и Втората световна война драмата и театърът постигат забележителни успехи. Театралният афиш откроява три ярки имена - Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков.