Антон вижда под лъскавите опаковки на града онова нещо, което обикновено наричаме „градска поезия“. Терзиев е непоносимо маниерен и пише с толкова дълги изречения, че началото им се губи някъде в литературата от края на 90-те. В тази книга градът ни вони, ухае приятно, мръщи се, усмихва се, пие, плаче, не му пука... Говори... Мрази ни, обича ни... Ние всички сме там, между страниците му, в изреченията, в думите, в буквите. Между тях. В тях. Воним, ухаем приятно, мръщим се, усмихваме се, пием, плачем, не ни пука... Говорим... Мразим, обичаме... Трябва ли? Трябва!