Книгата продължава литературно-археологическата работа, позната от предишни книги на Пламен Дойнов и най-вече от монографията "1907: Литература, автономия, канон". Сега е представена 1910 - година, в която литературата се състоява като поле, наситено със събития, които придобиват мълниеносна важност, но и излъчват трайни ефекти. Чрез своите най-изтъкнати представители и институции, българската литература откроява собствената си значимост в социалното пространство, като същевременно започва да прояснява образа си чрез серия от бъдещи образцови произведения. Литературноисторическият разказ на Пламен Дойнов се опитва да усилва значенията на недоразчетените знаци в миналото, да съединява във взаимно четене канонични текстове, жестове от всекидневието, политически свидетелства, пасажи от стари вестници, мемоарни фрази - там, където животът възпалява литературата и обратното.
Всичко това изгражда рамката на алтернативен литературноисторически подход, чрез който 1910 се откроява не толкова като завършено, отложено в миналото пространство, а като пулсиращ свят с все още неизстинали текстове и незамлъкнали гласове.