Главната цел на тази книга бе да покаже въстанието от 1876 не в неговите триумфи и възторзи, нито в паденията и разгрома, както е правено многократно, а във вътрешното, психично изживяване на свободата – свободата като способност да поемеш отговорност за свободата на другите и най-важното като способност да намериш ключа към психичния статус на своя народ.

Тук идваме вече до същностния проблем, сърцевината на целта -- робското, преодоляването на което е самата свобода. Ако в изминалите от 1876 насам сто и четиридесет години имаме натрупана огромна литература - научна и популярна историческа, мемоарна, архивно-документална, белетристична и поетична, публицистична, отчасти социологическа, то за въстанието като психичен проблем чрез личностите и чрез колективното тяло, нямаме почти нищо освен отдавна неработещи клишета.

Историците безуговоръчно отдавна са определили Априлското въстание като връх в нашата национално-освободителна революция. Дали?

Без освободителната руско-турска война, то едва ли би било определяно така. Щеше да има други въстания и със сигурност и други войни.

Но ако има нещо, което напълно безуговоръчно нямаше да се случи без Априлското въстание, то е неговата експлозия на духа. В световната история има много по-големи въстания и далеч повече резултатни, но са малко въстанията, в които духът е по-висок, още повече (когато въораженията са толкова смешни, а противникът – световна империя). И това се е осъзнавало не само от поколенията, но и от самите съвременници, които обикновено не са способни на студена обективност.

„Историята рядко ни дава пример на такава самонадеяност, която приближава до лудост” – пише отчаяно Вазов в „Под игото” макар че същевременно в думите му се крие не само една от най-верните догадки за извънмерността на събитието, но и метафора за метафизичното в него.