Охранителната дейност има различни прояви и аспекти, свързани с охраната на лица, обекти и мероприятия. Тя е едно от средствата за гарантиране на външната и вътрешната сигурност и за запазване на обществения ред във всяка държава. А редът и сигурността са условия и предпоставки за мирно­то и проспериращо развитие на обществото.

Професията охранител се появява още в Античността. В Късното средновеко­вие в Европа се налага френският модел на охрана и осигуряване на сигурността на коронованите особи и членовете на техните семейства. Монарсите разполагат със свои лични гвардейски или лейбгвардейски части (от нем. Leib - тяло, и лат. guardia - защита, охрана), чието предназначение е охраната на личността и на местата, в които пребивава държавният глава. Лейбгвардейските части имат специален ста­тут, знаме и униформа, задължително носещи символите на владетеля. Този модел се запазва и в новото време. На Балканите съществува т.нар. Институт на телохра­нителите, или „гавази“, които охраняват посланици, консули, владици, частни лица.

В Първата (681-1018) и Втората (1185-1396) българска държава хановете и ца­рете имат своя лична дружина, начело с кавхан и протокелиот, които отговарят за безопасността на владетеля и за сигурността на престола. Тези служби, както и паметта за тях, изчезват с падането на България под османска власт в края на XIV в.

Българските служби за охрана са възкресени с възстановяването на българската държавност през 1879 г. и вече имат свое 145-годишно битие. По дефиниция дейност­та им е невидима и ненатрапчива, лишена от публичност и показност. Затова тях­ната история, организация и функциониране остават скрити и в значителна степен непознати за обществото.

Изданието „145 години служба на българската държавност“ си поставя за цел да запълни тази празнота, да повдигне завесата и да представи историята на българските служби за охрана в документи и образи.